mail@hebrewschool-bg.org

Разработки на учители

Урок по достойнство

Посветен на 60 годишнината от спасението на българските евреи
и на жертвите на Холокоста

Текстът е изготвен от Албена Танева.
Никаква част от този текст не може да бъде променяна
без съгласието на автора.

*    *    *

Всеки народ освен настояще има и минало.
За да създава настоящето си, трябва да познава миналото си.
За да има бъдеще, трябва да разбира миналото си.

Това мото е най-синтезираният изказ за необходимостта от отбелязване и връщане към темата за Холокоста и спасението на евреите в България.

10 март 1943 година е бил вторник. Времето е било типично мартенско – хладно, дори студено. Някъде е превалявал дъжд, примесен със сняг.

Няколко дни преди това на гарите в различни градове в България при загадъчна секретност и потайност пристигат товарни влакови композиции с конски вагони. Тяхното предназначение обаче не е обичайно. Те са предвидени да откарат хиляди беззащитни мирни граждани извън България и да ги убият. Всеки един, който по съдба се е родил евреин автоматично се оказва жертва на безумната политика на Хитлер и нацистка Германия и затова е трябвало да умре.

Същите улици, по които вървим днес, същите гари, от които ни се е случвало да отпътуваме нанякъде, същите сгради, покрай които преминаваме са се отразявали в уплашените очи на гражданите в Кюстендил, Пловдив, Русе и още много други градове в цялата страна. Питали са се “какво става”; досещали са се, че необичайните маневри не са добър знак.

Какво всъщност е ставало?

По това време в Европа е в пълен ход осъществяването на плана на нацистка Германия за окончателното решение на еврейския въпрос. Окончателно решение на еврейския въпрос означава физическото унищожение, убийството на евреите където и да се намират те. Затова се е състояла специална конференция “Ванзее”,  на която е изготвен списък. Този зловещ списък държи сметка колко евреи живеят във всяка държава в Европа. Срещу името на България фигурират 48 000 евреи. Според плановете на Хитлер и на нацистката върхушка, всички евреи във всяка държава в Европа трябва да бъдат физически унищожени.

Злощастни, покрусени, отчаяни хора са отвеждани денем и нощем – бебета и младите им майки, невръстни деца, немощни старци, сломени и уплашени момчета и момичета – всички са лишени от мечти, от бъдеще, от дом, от живота си.

Същата съдба е била отредена и за евреите в нашата страна.

България е съюзник на нацистка Германия, макар никога да не участва със свои войски на страната на Германия. Но за съдбата на евреите правителството в България се съгласява с исканията на нацистка Германия да бъдат принудително изгонени извън границите на страната към нацистките лагери на смъртта. Сключен е дори договор за депортирането в началото на 20 000 евреи. 12 000 от тях са жители на новоприсъединените територии към България в Беломорска Тракия и Вардарска Македония. Останалите 8 000 е трябвало да бъдат избрани измежду по-изявените хора на еврейската общност в стара България. За осъществяването на този план е създадена специална тайна организация. Евреите от така наречените Нови територии заради расистките закони не са получили българско поданство. Самите територии са германска окупационна зона. Злощастната участ на евреите от тези така наречени нови територии да бъдат в периферията на общественото внимание ги превръща в трагична жертва на хитлеристката политика на Холокоста. Изпълнители на този срамен и жесток акт са били представители на тогавашната политическа власт от България.

11 342 човешки живота са угаснали в концентрационните лагери Треблинка и Майданек. Ако можете да се поставите за момент на мястото на онези ваши връстници! Представете си за миг вашият най-добър приятел или най-добра приятелка, че е евреин или еврейка и че живеете в онази епоха. Представете си за миг последната ви среща, когато той или тя ви казват, че ги отвеждат за да ги убият и това наистина се случва. И до днес един български професор, тогава момче на 14 години, се пита защо неговия приятел Изи е трябвало да умре?”

Такива са обстоятелствата в повечето европейски страни. С насилие, с неописуема жестокост и унижения са откарвани и систематично унищожавани в многобройните лагери на смъртта германски евреи, австрийски евреи, полски евреи, руски евреи, френски евреи, италиянски евреи, унгарски евреи и още много, много други.

48 000 евреи от стара България обаче, които циничният списък от конференцията “Ванзее” записва срещу името на България, остават в родината си и дори увеличават своята численост в годините на войната. Как е станало възможно това изключение от общия апокалипсис на унищожението?

Заповедта за депортиране на 8000 евреи от най-различни градове на България е отменена в последния момент. Нещо повече, депортирането на евреите не се е състояло нито при първия опит през месец март, нито през месец май, когато е вторият опит за депортиране на всичките 48 000 евреи през същата година, изисквано от германските нацисти. Не се е състояло и през юни, когато вече за трети път е било планирано и подготвяно от специалния полицейски орган, Комисарство по еврейските въпроси, начело с най-отявленият антисемит в България – Александър Белев.

Как е станало възможно да има такъв обрат в планираните действия? Та България е съюзник на нацистка Германия! Правителството е сключило таен договор с германците и е било готово да го изпълни. На разположение са били силите на българската полиция и Гестапо; още отпреди България да стане съюзник на Германия са приети специални антиеврейски закони, които отнемат гражданските и политически права на евреите, както и още няколко закона срещу еврейското малцинство, които ги обричат буквално на бедност – отнемат им се жилища, забранява им се да работят, облагат с 20% данък цялото движимо и недвижимо имущество на всеки евреин; поставят им се през 1942 година специални, макар и малки, жълти звезди и надписи за жилищата и предприятията; въвежда се ограничение за местата, където могат да влизат и да се движат; въвежда се полицейски час…

Това, което се е случило всъщност е самият урок по достойнство.

Още през 1940 година, когато официалното правителство е започнало да въвежда ограниченията за евреите, още в същия този момент се е надигнало цялото българско общество да протестира и да не търпи подобен произвол.

Първо са протестирали срещу законите. Публично са се обявили против дискриминацията на евреите професионалните съюзи на писателите, лекарите, адвокатите, художниците, учителите, търговците, обущарите, фризьорите, други занаятчии, някои депутати, журналисти и интелектуалци, граждани от различни квартали, младежки организации, дори неграмотни селяни, които вместо подпис са поставили отпечатъци на палците си… Решително и постоянно се е обявявала в защита на евреите Българската православна църква, която е единствената християнска църква, която не чрез отделни свои свещеници, а именно като църква в годините на Холокоста се е противопоставяла енергично, постоянно и систематично в защита на онеправданото и преследвано еврейско малцинство, за да не допусне нещастието на депортирането.

Ако обаче от 1940 до 1943 година репресиите са политически и икономически и в отговор съпротивата е чрез декларации, писма и  писмени изложения, то през1943 г. нещата се променят.

Тайният договор на правителството с германците за депортиране на евреи от България не остава скрит. Евреите в Кюстендил най-точно научават за същината на подготвяните срещу тях мерки. Загрижени и всички заедно – българи и евреи решават, че могат да се противопоставят. Отзовават се четирима смели и безкористни мъже, които за миг не са се замислили за всички опасности, на които се подлагат. Имената на тези доблестни българи са Петър Михалев – депутат от мнозинството; Иван Момчилов – адвокат и бивш депутат; Асен Суичмезов – търговец и Владимир Куртев – учител и един от ръководителите на ВМРО. Те са дошли в София и на 9 март – понеделник са се срещнали със своя съгражданин Димитър Пешев, който е не само депутат, но и заместник-председател на парламента. Тяхната смела акция успява да принуди ръководството на страната да отмени акцията по депортиране.

Случва се обаче нещо драматично. В Пловдив не научили за отменената заповед. Евреите са вдигнати посред нощ, което предизвикало възмущението на цялото гражданство. За да дадат израз на възмущението си гражданите застанали около оградата на училището, в което са държани евреите. Множеството на българите издигало заклеймяващи лозунги срещу правителството, и възгласи за солидарност с преследваните евреи.

В резултат от общественото недоволство депутатът Димитър Пешев се решава на една много важна и доблестна постъпка. За да не се повтори опита за тайни действия срещу еврейското население, той прави така, че въпросът да стане публичен, политически. Затова е написал специално писмо до министър-председателя Богдан Филов, като само за ден и половина в подкрепа на писмото на Димитър Пешев са се подписали 43 депутати от правителственото мнозинство. Отделно от него писмено са протестирали и депутати от опозицията – Петко Стайнов, Никола Мушанов…

Заради тази своя постъпка подпредседателят на Народното събрание Димитър Пешев е яростно нападнат от правителството и безцеремонно отстранен на скандално пленарно заседание от поста му на заместник председател на Народното събрание.

Постъпката му обаче има много широк политически отзвук. Благодарение на него депутатите вече са осведомени за тайните действия на правителството.

Когато през месец май германците отправят повторно искане за депортиране на цялото еврейско население от страната, държавният глава цар Борис се съгласява само за изселване на софийските евреи извън столицата в провинцията. Той използва претекста, че са необходими за строителство на пътища. Членове на правителството обаче и самият комисар по еврейските въпроси Александър Белев, който е бил най-активният антисемит в България, се надяват, че по този начин ще успеят действително да депортират извън страната българските евреи. Нека отбележим, че голяма част от тези евреи са живели по тези земи още от римско време, а други от ХV век, след изгонването им от Испания и заселването им в много страни из цяла Европа. За всички тези хора България е точно толкова родина, колкото за всеки друг неин гражданин. Те са се сражавали за освобождението от османско робство, застъпвали са се в защита на българската национална кауза след несправедливия Ньойски договор, създали са прекрасни художествени произведения, като например симфонията Вардар, написана от композитора Панчо Владигеров.

Когато точно на 24 май1943 г. софийските евреи са получили заповеди да напуснат София и да се отправят към провинцията, всички са се уплашили, че това е началото на края. Никой не е знаел, че действително става дума за изселване само в провинцията. И евреи и българи са така разтревожени от това поведение на правителството, че предприемат за сетен път всякакви възможни протестни действия срещу опитите за изселване на евреите.

Третият опит през юни за депортиране на евреите е вече индивидуална акция на комисаря по еврейските въпроси Белев, който дори поръчва шлепове на Дунавските пристанища и плаща скъп наем, само за да е готов да принесе в жертва на Хитлер и българското еврейство, ако успее да надхитри българското общество.

За да обобщим тази пълна със събития, имена и факти история, нека посочим, че съпротивата на цялото българско общество е толкова активна, енергична и успешна, че накрая самият германски посланик Бекерле се предава и пише в свое оправдание на шефовете си в германското външно министерство следния текст: “…Аз съм твърдо убеден, че министър-председателят и правителството желаят и се стремят към окончателно и безвъзвратно решаване на еврейския въпрос. Обаче те са свързани с манталитета на българския народ, комуто липсва идеологическа яснота, която ние имаме. Израсъл заедно с арменци, гърци и цигани, българинът не намира у евреите никакви недостатъци, които да оправдаят някакви особени мерки срещу тях…”.

Действително, това е краят на опитите за депортиране на евреите в България. Тази невероятна история ни казва нещо много важно.

Една мъдрост гласи, че хората трябва да познават историята, за да не я преживеят отново. Ние не сме имунизирани срещу проявите на ксенофобия или всякакви други видове омраза  между хората.

Историята на спасението на евреите в България ни показва, че общият положителен резултат зависи от позицията на всеки един член на обществото. Затова не би трябвало и днес да бъдем равнодушни към случаите, когато хулиганите по стадионите размахват флагове с пречупени кръстове, дори и да не знаят ясно какво това значи или когато някой драска същите тези знаци по фасади и стените на сградите, в които живеем и учим. Колкото и малко да са тези прояви, те са много обидни спрямо всички нас и особено към паметта на нашите предци, защото ни учат да мразим. А това ни е чуждо. Нашите предци – и българи, и евреи и всички други, са ни завещали духа на толерантността.

А това означава:

Първо, че няма сила, на която не може да се противостои, било то и нацизма.

Второ, че всеки може да влияе върху предначертаните събития, стига да има морал и смелост за това.

Трето, че силите на злото побеждават, когато онези, които им се противопоставят не си помагат, остават равнодушни и така стават жертва един по един.

Четвърто, дори в най-мрачните години има възможност за добър изход, стига повече хора активно да го търсят.

Малката и слаба България в годините на Втората световна война е успяла да има особена позиция и политика: Успяла е да не изпрати свои войски да се бият на страната на Германия, въпреки че е съюзник на Германия. Успяла е да запази своите евреи, въпреки настойчивите многократни опити на нацистка Германия. Успяла е да се включи в същата война във втората й половина, този път срещу Хитлер и да води кръвопролитни битки с над 30 000 жертви.

Ако 14 годишната Ане Франк беше еврейско момиче от България, днес щеше да бъде на 74 години и вероятно името й нямаше да значи за никого нищо, освен ако не беше успяла да стане известна журналистка, каквато е била мечтата й. За нещастие, това жизнерадостно момиче е имало “вината” да бъде еврейка тогава, когато въоръжената идеология на антисемитизма си е избрала евреите за свои жертви. Към нейната съдба са останали равнодушни твърде много хора и нейният млад живот е брутално прекъснат едва на 14 години.

За разлика от трагедията на милиони евреи от цяла Европа станали жертва както на хитлеристката машина за убиване, но също и на равнодушието на общественото мнение, в България хората знаеха да си помагат, да са загрижени едни за други, да не са конформисти, да не са надменни и да ценят живота и щастието на всеки един.

За да съхраним това безценно наследство на нашите предци, си заслужава да си припомняме уроците на миналото и да се опитаме и ние да бъдем причина за гордост на онези, които ще дойдат след нас, така както се гордеем с постъпките на предците си.

Оставете коментар


Refresh



© 2012

Scroll to top